Още една година с футбола – история за вярата, търпението и една майчина решителност
Бях още дете. Слаб, нисък и далеч от физиката на останалите момчета в академията. На 16 години все още не бях стигнал до първия отбор. Това започваше да тревожи баща ми. Вечерта, когато седнахме на масата в кухнята, в очите му се четеше загриженост. Отдавна вече не говорехме за мечти, а за реалност. И тя не беше лесна.
– Имаш три възможности – каза ми. – Можеш да започнеш работа с мен. Или да довършиш училище и да продължиш с образованието. Или… да опиташ още една година с футбола. Но ако и тя не проработи, ще трябва да дойдеш с мен на работа. Трябва да започнеш да носиш отговорност.
Не казах нищо. Вътрешно ме разкъсваше. Знаех, че семейството има нужда от пари. Знаех, че той не иска да ми отнеме мечтата, но и че не може да си позволи да я финансира вечно. Тишината беше тежка, а въздухът – сгъстен от нерешителност.
И тогава майка ми, сякаш забравила всяка умора, която бе носила върху гърба си от сутрин до вечер, се изправи и с категоричен тон отсече:
– Още една година с футбола.
Това беше всичко. Думата ѝ сложи край на съмненията. Нямаше преговори. Нямаше въпроси. Само вяра – такава, каквато може да има само една майка.
Беше януари. Цяла година вложих всяка капка воля, която имах. Тичах, тренирах, не се отказвах. Всяка сутрин майка ми ме караше с колелото до терена. А баща ми, все така, работеше под ламаринения покрив – в жегата, в студа, без да се оплаква.
През декември – последния месец от крайния срок, който сами си бяхме поставили – дебютирах в Примера с екипа на Росарио.
Мечтата ми беше толкова пъти на косъм от смъртта, но никога не умираше съвсем. Защото те не ѝ позволиха. Майка ми въртеше педалите, баща ми поемаше тежестта на реалността, а аз – аз просто тичах след нея.
И накрая… тя се случи.
Ако и ти искаш вярваш, че все още Анхел Ди Мария има какво да покаже на терена не пропускай да посетиш най-близкия букмейкърски пункт – мястото, където спомените от миналото те връхлитата със всеки пуснат фиш.
